трънки и блогинки

Това ще е един експеримент. Идеята е за „пътуващ пътепис“, който ще разказва за прикюченията на Слави Караджов (КараДжоунс) в Хималаите. Целият пътепис се състои от 13 глави и всяка глава ще бъде публикувана в различен сайт. По-долу може да прочете първата половина от първа глава, а следващата седмица ще публикувам втората и информация къде може да намерите следващата глава. Текстът се разпространява при условията на KK Признание-Некомерсиално и всъщност представлява книга, която си търси издател. Повече информация може да намерите на сайта ѝ.

Ако идеята и пътеписа ви харесват и имате желание някоя от следващите глави да се публикува първо при вас, моля, оставете коментар и аз ще предам на Слави вашите координати. А сега, да почваме:

До Непал и назад

– Как е вдига ли се нивото на адреналина – ме попита Татяна малко преди заминаването ни за Непал.
– Единственото което се вдига е нивото на мързела – отговорих аз.

Което си беше и самата истина. Преди Непал с Илиян упражнявахме само две неща – да разтягаме локуми, за да можем да ви шашкаме с истории като се върнем в България и второто беше да походим два-три пъти по планините.

Както си личи физическата ни подготовка беше под всякаква критика, но въпреки това се справихме прекрасно. Надявам се и с разтягането на следващата история да се справя що годе добре.

Съдържание:

1. 4-6 септември
2. Катманду – ден първи (6-ти септември)
3. Полет до Лукла ( 7-ми септември)

4-6 септември

Вечерта на 4-ти септември потеглихме за Непал. Станимир реши да ме изпрати до спирката от където с Илиян взехме автобус до Истанбул. Пътуването беше добре. Е, на границата не пропуснаха да ни проверят из основи и да ни държат към 3 часа. Тръгнахме в 9 вечерта от София и пристигнахме в Истанбул на развиделяване. Криво ляво се усетихме на къде да поемем за да стигнем до международното летище. Когато стигнахме там с все екипировката ни, щеките, батериите на фотоапарата и т.н създадохме фурор. Цялата охрана се събра за да провери дали щеките не са оръжие, а батериите на фотоапарата патроните за оръжието. Поне Илиян така се опита да ми обясни големия интерес към нас. Когато влезнахме в летището чакахме 5-6 дълги часа до полета и тъй като не намерихме гардероб на летището, където да оставим подозрителния си багаж решихме да се опитаме да поспим. Проблемът на летището беше че климатика работеше здраво и беше доста хладно. Което ни държа бодри до потеглянето ни със самолета на Гълф Еър. Който спря в Бахрейн, нещо което очаквахме и в Мускат, нещо което не очаквахме. В Бахрейн някак си турските туристи в самолета взеха да изглеждат мега европейски и цивилизовани спрямо типовете които се качиха от там. Разни хора с традиционно бели, леко мръсни дрехи. Свалиха си джапанките и си сложиха краката на седалката в тесния самолет. Което, ако сте пътували в тесни самолети, означава че си навират краката почти в носа ти. Още не мога да преценя – дали ми миришеха на вмирисани крака или на крака които са били топени в някакви билкови отвари.

В Мускат трябваше да сменим самолета с друг и там стана още по-интересно. Чакахме на дълга опашка за да се качим в самолета и когато стигнахме почти до изхода разпределителя реши че сме се прередили и искаше да ни изрита отново обратно на опашката. Добре че тоя полет беше за Непал. Там хората са добри и знаят английски. Та те се застъпиха за нас и се лишихме от удоволствието да повисим още 20 мин. на веселата опашка. По-интересното което ви обещах всъщност беше в самолета. Всички тия хора като взеха да се мотат напред назад из самолета, да пипат тук и там, да се заключват по грешка в тоалетната, да им падат багажите по главите. Чудо ви казвам. Стюардесите обаче се държаха мъжката и явно знаеха как да се справят с това положение. Пуснаха индийски филм. Хората се поуспокоиха и залепнаха за мониторите. Филма беше към 3-4 часа. Точно колкото да стигнем до Катманду.

Сутринта на 6-ти кацнахме в Катманду и с това завърши серията ни от полети за последните дни. Още с пристигането в Катманду усещаш някакво спокойствие. Няма блъсканица, служителите от визовия отдел са вежливи, жените с точки по челата, мъжете метър и петдесет и още два три сантима. За нула време получихме визата си за 30 дни, подпечатаха ни паспортите и ни пуснаха … на подивялата тълпа отвън.Интересно как за секунди могат да избият от главата ти цялата тая идея за мир, любов и разбирателство в древния Непал. Като се спуснаха от всякъде едни непалчета да ти предлагат такси, превоз до хотел, хотел с хеликоптер и кво ли още не се чудиш какво да правиш. От незнаене какво да правим ние само се усмихвахме – много полезна тактика да ви кажа. Усмихнеш ли се и те ти се усмихват. Засмееш ли се даже могат за малко да те оставят на мира. Ама ние си бяхме абсолютни шарани и лапнахме въдицата бързо бързо.

Така започна първия ни ден в Непал.

Катманду – ден първи (6-ти септември)

В тетрадката си записвах по нещо от всеки ден, за да не забравя да го спомена после. Записките ми започват от 14:00 часа същия ден.

Записал съм си че сме отседнали в хотел „Лъки Стар“ и сме спазарили да спим за сравнително добра цена – 8 долара на човек в стая за двама. О, заблудените ние. В последствие разбрахме че цената обикновено е 7 долара за цялата стая, но тогава бяхме доволни и на тази цена. Собственика на хотела също, както може да се досетите. Тук пазарлъка е голям спорт, който не знам дали изобщо успяхме да овладеем до края на нашия престой. От летището вместо да ни закарат веднага в хотела ни грабнаха в една агенция.

Там ни обещаха куп прекрасни неща – като презаверяване на билета за връщане, нещо което е абсолютно наложително дори и да имате фиксирана дата на връщане, разрешително за националния парк Сагамарта – този в който е Еверест, купуване на билети за самолета за Лукла за утре и куп други неща. Говорехме си със приятен благ тон с човека, когато усетих че работата не е точно както трябва. Стояхме повече от час и тоя човек само ни агитираше да си наемем водач. Нещо което не е задължително но е хубаво да имате. Явно това беше основното в тая сделка – да ни пробутат водач. Ама ние се опънахме като магарета на мост. Той ни лъже за това как ТРЯБВА да наемем водач от неговата агенция, ни го лъжем колкото сме оправни в планините и НЕ ни ТРЯБВА водач. Беше си чисто изнудване от негова страна, защото вече му бяхме в ръчичките – наивно му бяхме дали паспортите си и по 200 долара на човек за самолетния билет до Лукла. Най-накрая човека се отказа от нас. Може да се каже че ни се размина, защото и той можеше да се запъне като магаре на мост и после върви се оплаквай в полицията пред полицая който е близък роднина на нашия изнудвач. Така че ако мислите да ходите в Катманду моя съвет е да казвате че идвате само за фестивала – няма значение кой – те имат фестивали през ден и хич не казвайте че идвате да изкачвате планините. Взимате от летището такси до даден хотел – примерно Тибет и това е. Не искате да ви занимават с нищо друго.

Като казах такси да ви предупредя – такситата изглеждат като oбикновени малки коли или в най-добрия случай бусове (за жалост съм забравил да им направя снимка). Просто хората се опитват да си изкарват прехраната с тия брички. Таксиджията който ни взе ни обеща стая с изглед към градината на хотела и куп екстри. Когато стигнахме в хотела видяхме градина, само че тя беше на съседния хотел. Нашият нямаше никаква градина и беше сбутан между куп други сгради. Но като си уморен не обръщаш много внимание на тия неща. Гледаш час по скоро да си подремеш.

Катманду ни посрещна със слънце, много хора по улиците и демонстрация на маойстите. Видяхме ги когато пътувахме от летището към хотела, чухме ги и когато бяхме решили да подремнем. Демонстрантите повтаряха едно и също нещо в продължение на половин час. Дори успяха да задържат за малко изморените ми очи отворени и уморения ми мозък буден. Казват че маойстите не закачали чуждите туристи, но били доста агресивни спрямо официалното правителство. Подозрителна работа ви казвам.

След като отпочинахме, доколкото шума от улицата позволяваше това, решихме да разгледаме Тамел – това е квартала в който отсядат туристите. Но преди това решихме да си теглим по един душ и заварихме ей това чудо на техниката. Май нарочно го бяха направили така, че да не знаеш къде е топлата вода. Даже заподозряхме, като всеки здравомислещ българин, че пак са ни измамили хитреците и така и няма да видим топла баня. А за нас беше важно да се изкъпем преди да потеглим за Хималаите, защото не се знаеше дали там изобщо ще се къпем. 22 дни без баня, при положение че ходиш и се потиш обилно всеки ден не е шега работа. Аз набързо се замих със студена, само колкото да се освежа за разходката в Тамел. За Катманду Илиян мъдро заключи: Все едно си във циганския квартал Факултето и трябва да се разхождаш в него, да спиш там и там да се храниш. Само че тоя квартал е с размерите на столицата на Непал – Катманду.

Тази вечер имаше фестивал – нещо което ви казах че се случва почти през ден. Това което не ви споменах е че фестивала е нещо като национален празник и по това време хора, крави и мухи са в особено приповдигнато настроение и не работят. Освен мухите, които не бяха много. Когато си легнахме вечерта се радвахме че утре ще сме далеч от Катманду.

Полет до Лукла ( 7-ми септември)

Станахме в 5 сутринта за да се доберем по-рано до летището. Чакахме към седем часа, кажи речи колкото и на летището в Истамбул, но полет така и нямаше заради лошото време. Това е един от недостатъците да се появиш в началото на септември в Непал. Дъждовният сезон току що е приключил, но и времето не е много слънчево. Този ден беше доста мъгливо. На летището се запознахме с новозеландеца Лес, един от първите хора който ни светваха за интересни места който могат да се посетят в Непал и трикове който да улеснят живота ти тук. Интересното място което ни показа Лес беше покрива на нашия хотел – пак оня от предишния ден – Лъки Стар. Само че тоя път направихме голяма сделка – договорихме се за 7 долара на човек. И ние радостни и собственика радостен. Това му е хубавото на доброто пазарене – без значение колко си прецакан в мига в който си даваш парите се чувстваш добре.

Та покрива се оказа интересно място. От него можехме да видим цяло Катманду. От тесните улички замотани между сградите не можеш да разбереш изобщо къде си. На обяд в Катманду отново беше слънчево и решихме да удавим мъката от днешния неуспех с няколко бири – Еверестки стандарт – по 650 милилитра. Докато я давехме Лес ни помоли да видим защо не може да изпрати SMS от сателитния си телефон. Аз пробвах до моя GSM номер в България и успях. Илиян пробва да изпрати на Константина и даже получи отговор от нея. Ама това беше. Като пробвах да пратя до Германия – не стана. Лес пробва до Китай, Нова Зеландия и Австралия – и там не стана. Явно са му пробутали сателитен телефон със софтуер правен в България.

Като пийнеш две бири и си готов за лудории. Поне така си мисля че му подействаха на Лес, който нещо взе да задява една непалска мома която работеше в хотела. Доколкото бях чувал в Непал няма такова нещо като проституция, но нали знаете колко бяхме наивни. Тая мома ни заведе в едно заведение където хапват местните и там разбрахме, че цените на храната в Катманду са много по-ниски сравнени с България. Просто ние пак сме минали предния ден по тарифата за заблудени туристи. За около три лева се нахраних предоволно. А и храната беше вкусна. Аз ядах момо, което е като палмени, и риба. Опитах и от ориза и лютото телешко на Илиян, и от странната храна на момата. Обаче с нейната храна ударих на кокал – оказа се че нейното месо е пилешко мляно с кокалите. Мисля си че поне бяха махнали перушината. Ама не ми се щеше да проверявам по обстойно.

Накрая Лес плати сметката на момата и тя си замина. Тоест Лес май остана на сухо. Ама и там не ми се щеше да знам какво е станало.

Илиян ми предлага да запиша в дневника за днешния ден: Пълен провал Точка Гледане на плочките и мухите Точка