трънки и блогинки

Ето и втората част от първа глава на пътуващия пътепис “До Непал и назад” на Слави Караджов. Прочетете първата, ако сте я пропуснали, а другата седмица ще може да прочетете втора глава при Георги Чорбаджийски (Допъление: Ето я и нея). Ако някой има желание да публикува някоя от следващите глави – да пише, а на останалите – приятно четене.

Съдържание:

1. Полет до Лукла / Втори опит (8-ми септември)
2. Лукла – Фак Динг (8-ми септември)
3. Фак-Динг – Намче Базар (9-ти септември)

Полет до Лукла / Втори опит (8-ми септември)

Денят започна както вчера – с чакането и отменянето на полетите едно след друго. По едно време обаче ни се усмихна късмета. Бързо и експедитивно се метнахме на автобусчето, което ни натовари на бързо на самолета и полетяхме. За нула време. Лес, а и Емил ми бяха разкали че летището в Лукла всъщност е едно картофено поле където пасат кравите и ги разбутват само като идва време да каца самолет. Също така Лес ми каза че дори и да е минало добре пътуването до Лукла кацането пак изправя косите на всички. Нашето пътуване наистина мина добре. Пилотите ловко маневрираха между облаците.

Седнахме от лявата страна на самолета – от тази може да се наблюдават планините които стърчат над облаците. Там направих снимката която виждате от ляво. И като стана време за кацане реших да гледам отблизо опасната писта. Всъщност не ми се стори толкова опасно. Пилотите бяха доста сръчни и на писта дълга 100 метра успяха да спрат, да изведат самолета извън пистата точно на време преди другия самолет след нас да кацне. Докато ни разтоварваха, започнаха да качват хората за обратно и 5 минути след кацането си самолета полетя за Катманду. Хората бързаха защото както ви казах по това време на годината, а и на това място времето се сменя бързо и трябва да излетиш докато все още имаш някакъв шанс. След обяд е твърде късно. А и май има голяма опасност за самолета ако остане на летището в Лукла. Но виж за това не съм сигурен.

Лукла – Фак Динг (8-ми септември)

На летището в Лукла ни очакваше голяма тълпа от носачи, но за наша приятна изненада те не бяха толкова настойчиви да ни помагат както таксиджиите в Катманду. От Лукла до първата ни спирка за чай само си въртяхме главите като побеснели и снимахме де какво мърда или е зелено. За чай спряхме защото Лес ни го препоръча. И наистина чая беше чуден на вкус. Хот Лемън – така му викаха на това нещо. Тогава видяхме и друг наш нов познайник – Дейвид от Канада. Дейвид ни каза че се занимава с правене ръчно на книги. Сам си прави хартията шрифтовете, всичко. Дейвид ни каза и няколко непалски лафа:

джан-джан – хейде, мърдай
миро нам  – името ми е
купа ку нам киро – как се казваш
тани ба, или още дани ба – благодаря
рамбру  – добро, хубаво. Като нашето „яко“
намасте  – здравей, което всъщност значи моля се или молитва
таши дилей – което е как си/всичко най-хубаво и т.н само че на тибетски

Интересен човек е Дейвид. Май го видяхме още веднъж за малко в Намче Базар. А може би имаше още много да покаже. Без да се усетим се оказа че сме се мотали към 3-4 часа без да изминем особено голямо разстояние. Но това ни беше и част от плана – бавно, или по-скоро бааааааавноооо ходене, граничещо с лазене. Преди да спрем за почивка и спане в първата лоджия Илиян беше направил към 200 снимки. Първото ни спане в Хималаите всъщност беше малко над Фак Динк, което май се произнася от местните като Пак Динг, но англоговорящите много се кефят да го наричат Фак.

Записал съм името на лоджията „КонгДе Пийк Гест Хаус“ и надморската височина – 2625 метра. Там ми се случи една интересна история. Една от тези дето не сте очаквали да ви разказвам от Непал. Става дума за едно момче дето търсеше компютърна помощ за Аутокад от мен в дън гори тилилейски. Ето и цялата история на кратко: Докато се разхождахме с Лес се спряхме до един строеж на Хидроцентрала. Техника на строежа беше горд защото това щеше да е източника на ток за няколко села в района.

След като ни разведе из целия строеж Тика реши да ни покаже и къщата в която живее. Тя се пада доста извън туристическите пътеки забутана в планината заобградена с гъста гора. И тук на това място дето не очакваш да видиш жива душа, се оказа че има ток и компютър. Компютърът беше в стаята за молитва – ето и малко снимки от тази стая с молитвените колела и другите му будистки атрибути.

На този компютър тестовата версия на Аутокада на младежа беше спрял да работи. А тази програма е основната за неговите чертежи. Реших да помогна на човека – не очаквах да се занимавам на това място и на тая височина с компютъри ама няма как. Съдба. Борих го тоя Аутокад към час и нещо, два. Стъмни се. Лес се изниза набързо към лоджията докато беше още светло, а аз така и не успях да помогна на човека. Ако имах интернет щях да разбера как става номера за минути. Даже по едно време си мислех да сляза до нашата хижа, да помоля Лес да ми даде сателитния си телефон да пратя SMS до Жижо в България с молба да ми прати информацията за Аутокад. Ама си представих Жижо как се звери на тоя SMS и ми отговаря – „Абе вие луди ли се?!“, с интонацията с която той го казва това изречение обикновено, и се отказах.

Много се засрамих от себе си, а имах голямото желание да бъда полезен. Даже като ме помоли да даря пари за строежа на някакъв храм, дали от срам дали от нещо друго взех че му дадох 500 рупии, което е към 10 лева. На тръгване от къщата забелязах че всъщност на първия етаж тя е като обор за кравите, а на горния спят хората. Много полезно когато се застуди защото така животното топли и стопаните си.

Другата интересна история е разказал стопанина на лоджията на Илиян. Става дума за група български туристи предишната година които изумили цяло село като изпили де що алкохол има и пяли и се веселили до сутринта. Много беше весел стопанина като си спомняше за тази случка. На тази височина хората почти не пият алкохол, а и местните са доста религиозни и пак не им се занимава с алкохол. Е ние не се представихме така колоритно като българската група, но пихме от местното алкохолно питие – чанг – нещо като вино от ориз сервирано топло. Една чаша ставаше криво ляво. Поне бързо ни приспа.

И бързо ни обезводни – поне мен. През нощта се събудих адски жаден. За първи път пробвах таблетките за пречистване на водата, които трябваше да чакам 20 мин докато се разтворят. Пих няколко глътки и заспах.

Фак-Динг – Намче Базар (9-ти септември)

До 7 сутринта спах добре. Направихме бърза закуска с тибетски хляб, нещо като нашите мекици, с мармалад и поехме по стръмния път за Намче базар. Естествено в типичното за нас „лазещо“ или „хималайско“ темпо. Отборът на охлювите, както сами се кръстихме, пристигна в 14:50 спокоен и без задъхване пред входа на Намче. Лес се опита да ни наплаши че изкачването днес ще е много трудно, но с нашето темпо почти не го усетихме. Минахме през няколко красиви моста над буйната река и отново се дивяхме на носачите – как аджеба са такива дребни, а носят огромни товари на гръб. По пътя снимахме няколко от тях и разбрахме част от техниките им. За да почиват носят със себе си нещо като тояга, която я слагат под коша с багажа. Така отдъхват и продължават напред. Близо до Намче имаше едно място където се бяха спрели да почиват доста носачи. После видях че на картата това място е отбелязано като „Шерпски Информационен Център“.

Намче ни посрещна с мъгла и така беше през всичките дни през които бяхме там – към 3 на отиване и два на връщане мисля. Казват че имало страхотни гледки от там. Ние само за секунди видяхме някои от върховете и това беше. Като красива жена, която само за малко загатва за своите прелести. Без да ги показва естествено.

В Намче пристигнахме в пазарния ден, но с нашето темпо бяхме закъснели с няколко часа. Добре че имахме на връщане втори шанс, но за пазара в Намче ще ви разкажа по-нататък. Установихме че въпреки мъглата през целия ден сме почерняли. Слава богу без да изгорим.

Лоджията в която отседнахме „Намче Гест Хаус“ се намира на 3330 метра, според високомера на Илиян. Тук нямаха течаща вода и ми беше съвестно да си измия чорапите с водата, която са носили на гръб. Докато беше още светло видях чешми на които се перат, така че реших вечерта да се изпера на някоя от тези чешми. В лоджията започнахме нов вид забавление – да смятаме кои вид термос с чай ще ни излезе по на сметка. Оказа се че в тази лоджия големия термос е много изгоден – пиеш като побеснял черен чай. И пикаеш като побеснял след това.

Ще отворя малка скоба тук за да ви обясня защо го правим това упражнение. Определено не е защото се кефим нощно време да ходим до тоалетна. Та, на голяма височина най-големия враг на туриста е обезводняването и височината болест. За да се пребори човек и с двете трябва да пие повече течности. Така се ускорява метаболизма и се форсира организма да привикне по-бързо към разредения въздух и ниското атмосферно налягане.

Жената която е шефка на лоджията почти не говори английски, но някак си успяваме да се разберем. Доколкото се разбрахме с нея предлагат пържола от як и Илиян смята да опита. Да го видим как ще му се отрази. Добре му се отрази – аз също си взех една пържола и един чанг – алкохолната им напитка. Като си легнахме се навлякохме в термо бельото (една секси снимка с него може да видите от дясно) и се завихме само с техните юрганчета без да използваме спалните си чували.