трънки и блогинки

Пътеписът „До Непал и назад“ направи обиколка из блогове и сайтове за пътуване и май за пръв път имаме цяла книга публикувана разпределено онлайн. Напомням, че текста се разпространява при условията на KK Признание-Некомерсиално и ако има издател, който би бил заинтересован да я отпечата, ще е още нещо, което не се е случвало досега.

Публикувано досега:

• Глава 1, част 1
• Глава 1, част 1
• Глава 2
• Глава 3
• Глава 4
• Глава 5
• Глава 6
• Глава 7
• Глава 8
• Глава 9
• Глава 10
• Глава 11
• Глава 12

Ето и последната глава, с която пътеписа завършва:

Бахрейн – Инстанбул – София (29-ти септември)

Няма и седем сутринта, а аз ям поредната порция боб. Трета, ако трябва да съм точен. Не, това не е сън. Напълно буден съм, навън слънцето започна да напича безмилостно, вятъря разнася фин пясък напред назад и го пъха упорито в заключения басейн. Моята мечта се сбъдна. Толкова бях изгладнял за боб, че даже не обръщах внимение на разните ядки, сладка, меса и тем подобни неща на общата маса. Е, след четвъртия боб реших и тях да ги пробвам, но това едва ли можеше да промени прекрасното начало на този ден.

Утрото се познава от сутринта, казват. Да видим този ден какви приятни изненади ни е подготвил. След хапването имах желание да се топна в пълния с пясък басейн отвън, но за жалост от рецепцията ми обясниха че го отварят в осем, а нашия полет беше в осен и половина, което означаваше че след като се разминах с ваната, сега се разминавам и с басейна.

Добре че поне с боба не се разминах. Илиян сериозно ми каза, нейде по средата на петата паница боб, че може и нещо друго да не ми се размине и да имам проблем по летищата тъй като вече съм потенциална газова заплаха. Хм, чак пък. Може да се окаже, че боба е направен по специална, не толкова музикална рецепта. На път за летището бусчето ни предложи нещо като панорамна разходка из Бахрейн – навсякъде ново строителство, пустиня и море. Хора по улиците не видяхме. И при тези температури си мисля, че така е по-разумно.

Пред входа на летището ми направи впечатление охраната. Състояща се от един мъж, или машина, с автомат, висок около два метра, сух, жълтеникав на цвят като пустинята и изгледащ по-заплашително и от Арнолд Шварценегер в най-добрия му период. Перфектно би му паснало прозвището Пустинния Плъх. Проверките на летището минаха добре. Стомаха ми се чустваше перфектно. Мислех си че Илиян се майтапи за боба, но в самолета при първата възможност се отдалечи колко се може повече от мен. Гледката била по-хубава от там. Така каза.

След няколко часа полети над пустинни и незнайни местности кацнахме в Истамбул. Без да губим време се запътихме към автогарата с идеята да вземем колкото се може по-скоро рейс за България. Потърсихме тук и там и попаднахме на няколко бюра. Изнанада – никой от тях не говореше английски. Ами сега? Ами сега на Български – оказа се че разбират достатъчно. Даже в една македонска фирма май ни разбраха прекалено добре. Спираме се при тях и питаме имате ли рейс за 18:15. И те – да точно до София. Колко места искате и т.н. Брех, казвам си аз доверчиво, колко прекрасно – точно за 18:15 ни трябваше рейс. Купихме си билетите, разходихме се да вземем по нещо за хапване и вода. Естествено хапнахме и по дюнер и май и на двама ни с Илиян се стори, че цените в Истамбул са се вдигнали значително от предишните пъти когато сме били там. Доста по-скъпо от Катманду, смея да отбележа.

Стана 18:00. Заредихме се пред спирката и зачакахме рейса за София. Нямаше обаче нито един човек, освен нас двамата, чакащ рейс за София. Към 18:11 Илиян взе да става подозрителен и в 18:14 се оказа че рейс за София няма. Ей така – няма. Има рейс за Македония, който може да ни спре посред нощ нейде близо до София. И таз добра?! След бурен спор в полза на Илиян ни върнаха парите и се затичахме към друга превозваческа компания. Те имаха рейс в 18:45. Този път казахме, че ще купим билети само ако ни кажат къде е рейса, има пътници в него до София и т.н. Аз още не бях осъзнал долната измама на предишната превозваческа компания, когато шофьора на новия рейс ни разпредели кой да купува цигари, кой да носи кожени палта, кой не знам какво си друго да прави. Е, не. Не издържах. Казах си – сега вече ще наказвам. Помолих Илиян да се отдалечи и започнах. Пет боба и без да има жертви – така не може. Бях близо до шофоьора и мисля, че той разбра намека ми и изобщо се отказа от мен да му купувам цигари или каквото и да е там. Бях небръснат, ядосан от подлата измама, не обичащ да го манипулират и все още не вярващ, че този тип контрабанда продължава да цъфти и то в България, която тогава беше на прага на Европейския съюз.

Все едно се бях върнал доста години назад, когато единственото с което човек можеше да се прехранва що годе сносно бе контрабанда. Повечето от хората в рейса говореха за алъш-вериш, прецакване на дребно и подобни нещо които явно им доставяха удоволствие. Две млади момичета пред мен пък изглеждаха сякаш са глътнали по една касова машина и само обсъждаха пари в разговорите си. Интересно дали стремежа им към пари ги е направил по-добри в математиката. Едва ли. Всеки си избира своя път и те май временно бяха избрали този.

Илиян вече беше разстроен. Буквално и преносно. По едно време той се престраши и приближи моя периметър. Попита ме дали ми е лошо. Не, просто бобът се обажда, казах аз. Ставало дума за друго – коремът го скъсал от болки. Може би от дюнера който ядохме, може би от водата която си купихме. За момента проблема беше само при него, но очаквах да се появи и в моя стомах.

Докато пътувахме в нощта през България се замислих за още нещо. Казаха ни че в Непал ще ни натровят, излъжат, ограбят. Странно обаче, че това се случи тук на Балканите… В Непал, горе по планините, хората бяха бедни, но горди и с достойнство. Щяха да ти помогнат и дума не можеше да стане да те излъжат. Какво караше хората в рейса да мислят и да се държат толкова по-различно. Дали бяха само парите?

Няма да повярвате, но отново исках да се върна там в разредения въздух.