трънки и блогинки

Есента скитах из източна Полша. Реших да пресека границата с Украйна и да отида до Лвов, за да разгледам по-добре градовете, които са сърцето на тази част от Европа. Беше мрачна делнична вечер, когато се отзовах на граничен пункт на Полско-Украинската граница, заедно с местни хора, които няй-вероятно бяха трудови мигранти или куфарни търговци. Полските граничари ме изгледаха странно и ме пуснаха да се наредя на опашката, която се насъбра, докато украинските служители обработваха пътниците. Имаше доста хора, които пренасяха всякакви неща през границата и украинските граничари се отнасяха доста свойски, ако не и безцеремонно с потока – командореха ги на висок глас, бъркаха им в багажа, жестикулираха пъдарски. Общо взето – отнасяха се като към хора, които са им ясни и подвластни.

Дойде и моя ред. Давам им паспорта, а те ме гледат странно. Някакъв от България, преметнал една лека чанта през рамо, с дрехи по-скоро удобни, който решил да им минава през границата. Започваме да се питаме. Английски не знаят, руски по-скоро не искат и се мъчим на някаква смес от украински и руски. От къде съм, защо съм и къде съм искал да ходя в Украйна, по каква работа, при кого къде ще отида и къде ще спя. Обяснявам им, че съм безцелен скитник с пари, искам да разгледам Лвов и нямам никаква идея къде ще спя тази вечер, но вярвам, че спокойно ще мога да намеря хотел. То първо не не казвало Лвов, а „Лвъйв“, но най-вече как така просто ще си обикалям. Нетипичен случай. Отвориха чантата и гледат бельо, таблет и учебник на английски и решиха, че трябва да се разпитваме по-подробно, та ми посочиха към близката стаичка да сме побеседвали.

Важен детайл е и аз не се отнасях с дълбоко уважение към униформените. По-това време вече бяхме на протести над четири месеца и като видех полицай ми идваше да викам „Оставка“, а не да се държа законопослушно. Украинците въобще не бяха наясно с този исторически контекст и двамата близкостоящи граничари с известно учудване си държаха автоматите, като гледаха как този „хлопец“ се отваря на служителя. Като взеха да ме канят в стаичката, аз се притесних, защото беше сравнително късно, май бях хванал последния транспорт и тъй като не изглеждаше, че групата ще седи да ме чака, имаше шанс да си остана на Полско-Украинската граница, което за мен си е около по средата на нищото.

Започнахме да се обясняваме, те станаха доста по-настоятелни, ако не и нервни и аз добих ясна визия как ще си отседя на границата. След още няколко реплики стана ясно, че те са решени да бранят майка Украйна от всякакви съмнителни елементи, а аз ще изпадна в ситуация да доказвам, че не искам да правя каквото и да е лошо. Питах ги дали мога да се върна, те не отрекоха, събрах си багажа и се затичах към полската страна, където имаше автобус, които можеше да ме върне до Люблин. Като подавах паспорта на полските граничари, казах „идиотьи“ с жест към украинците, а те се разсмяха и ме пуснаха да тичам след автобуса.

Дребна глупава случка, която може да се приеме по-скоро като битова неуредица, за човек, който е свикнал само да размахва личната си карта и въобще да не обръща внимание на охраната и отбраната по вътрешните граници на ЕС. Украинските граничари с тяхното авторитарно и защитно поведение ме върнаха в периода, когато чужденеца беше враг, който е дошъл да краде и вреди и Отечеството следва да бъде защитено от него. Отношението им към своите, пък, беше още по-лошо – те бяха изцяло под техния контрол, можеха да бъдат тарашени и унижавани.

Спомняйки си за тази случка, искрено се зарадвах, когато прочетох следното:

Можех да си представя чудесно цялата ситуация и се зарадвах, че тези хора, мнозина от които бедни и смачкани от живота, са намерили волята да се противопоставят на този анахронизъм. Защото промяната само започва на площадите, но се извършва чрез милионите дребните ежедневни постъпки, с които ние бавно и системно трябва да се движим напред. Прогресът е дело бавно, изтощително и ежедневно и друга поука от тази дребна случка нямам.