трънки и блогинки

Моите приятели бесовете ми дойдоха тази вечер на гости. След като се прибрах се нахраних добре с приятно сготвено пилешко с гъби и зеленчуци и седнах да погледам малко телевизия.

По телевизията даваха филм с Пенелопе Круз – „Жената отгоре“ („Woman on Top“). Тя е красива, наистина красива! Бесовете също я харесват. Те ме викаха да излизаме, но решихме да догледаме филма. След като той свърши гледах и част от новините, за да видя какво става в Украйна. После взех за малко една христоматия и препрочетох „Политическа зима“ на Ботев. Този текст не е за ученици – твърде много асоциации и изводи има, които не са за толкова млади глави.

Сега вече бесовете ми говореха, че искат да излизат и аз си сложих един стар анцунг и провлачена блуза като си мислех, че ще ме водят до близкия интернет клуб. Бесовете, обаче, ме повлекоха по друга улица. След като подминахме клуба и продължихме напред бесовете взеха да ми говорят да потичам малко. Опитах да тичам, но след около една пресечка се задъхах и спрях. След като повървях още малко се затичах пак. Като тичам ме болят мускулите по продължение на пищяла и след като минах още една пресечка в опит за тичане, който всъщност беше повече клатене, спрях отново.

Оплаках им се как ми е отслабнала хватката напоследък. Преди имах непоколебимата увереност, че ако хвана някой за трахеята – то той е загубен. Бесовете ме попитаха дали помня как се прави това. Да, казах им. Когато се посягаш за гърлото трябва да го направиш максимално бързо и незабележимо и да си държиш дланта хоризонтално на земята като трявба да се стараеш да го хванеш преди да си е свил вратните мускули. Хваща се с палеца, показалеца и средния пръст, като останалите два пръста се държат леко разперени назад. Ако човека успее да си стегне вратните мускули може да е добра идея да му натиснеш главата леко напред и да се опиташ да го хванеш, ако се отпусне. Като го сграбчиш веднъж противника си за гърлото стискаш здраво и почваш да го чупиш в някоя посока и той е загубен.

Бесовете не обичат да им се обясняват. Продължаваха да ме водят напред. Стигнахме до моста на Марица на захарна фабрика и като се качих на него се сетих накъде ме водят. Слязох от моста и поех по брега на Марица към Гребната база. Разстоянието от моста до железопътния мост го избягах.

Стигнах до хангарите на Гребната база и като я видях пред мен бесовете започнаха да ми се смеят. Питаха ме дали си спомням и дали съм готов.

Аз тръгнах да тичам по алеята около гребния канал. Вече тичах изправен и с много хубав ритъм. Табелите на метрите се сменяха съвсем равномерно докато минавах покрай тях. След като стигнах до около табелата за 1250 метра ми дойде текста на „Шуми Марица“ и аз почнах да си пея части от него:

Шуми Марица
окървавена,
плаче вдовица
люто ранена.

Марш, марш,
с генерала наш!
В бой да летим,
враг да победим!

Български чеда,
цял свят ни гледа.
Хай към победа
славна да вървим.

Левът балкански
в бой великански
с орди душмански
води ни крилат.

Маршовите песни като тази имат много хубав ритъм и изминах останалата част от тази дължина с усмивка.

Когато бях по отсечката между двете дължини на канала се чувствах като да съм на върха на света и гледах луната и звездите, защото като бях там съм най-близко до тях. Като продължих по обратната дължина на канала се учудих как не усещам никаква умора и продължавам да тичам все така добре.

След още някъде километър и нещо попитах бесовете, защо така не се уморявам. Те се усмихнаха и ми казаха, че аз знам какво се казва в на Марка евангелието за този, с който са бесовете:

И никой не можеше да го върже даже с вериги. Защото много пъти бе оковаван с окови и вериги, но той разкъсваше веригите, счупваше оковите, и никой не беше в сила да го укроти.

Хаха, добре дошли значи. Когато стигнах до трибуните направих много добър финален спринт. Клекнах зад нулата да си поема дъх по навик, но се изправих почти веднага, защото нямах нужда от почивка.

Повървяхме до хангарите и бесовете казаха, че те ще отиват надясно, а аз щях да се прибирам наляво по брега на Марица. Казаха ми, че им е било забавно и може да се виждаме по-често. Аз се зарадвах, че съм им се харесал отново и глуповато ги попитах какво да правя, но те ме изгледаха с поглед казващ, че не обичат да им се задават такива въпроси.

Разделихме се и аз поех по брега по пътя към вкъщи. Вървях с лекота. Не след дълго единият от бесовете се появи изневиделица и ми каза: „Чети Достоевски“.

Благодаря ви приятели мои. Радвам се, че се видяхме отново.