трънки и блогинки

Perdition

Написано на: 18.12.2004 · 4 коментара

Message from Bobson
Sat Dec 18 21:06:19 2004
хай да одим на „ревю“!

Message to Bobson
Sat Dec 18 21:06:23 2004
хайде

Точно четири секунди ми бяха нужни да реша да оставя работата, която бях наченал, след като бях решил да си почина за малко от ученето, за да идем на концерт на едновремешните легенди „Ревю“. За тези, които не помнят, това е групата, с която Милена направи няколко успешни песни преди да се помисли за твърде велика и да започне началото на края ѝ като соло.

Надянох си аз дрешките за концерт и се запръхтях към НДК, защото поради някаква причина си мислех, че някое от подземията отдолу е пригодено за концертна зала. Видяхме се с Бойчо, потърсихме въображаемата зала и разбрахме, че свирнята е в „Фънкис мюзик хол“.

Отидохме във въпросния „мюзик хол“ и аз се усетих, че моята представа за място, където едновремешните звезди от „маймунарника“ биха свирили, се разминава драстично с кожения салон и ниските масички наоколо. Една симпатична сервитьорка ни прихвана и ни сложи на някаква висока маса, която, както Бойчо забеляза, бе едновременно и китара и реклама на уиски и явно е гордо изкрънкана от дистрибутора.

Та седнахме, заръчахме бира и водка и аз започнах да опознавам атмосферата в това място, което трябваше да е мястото за рок музика в София. А наоколо атмосферата е „цветомузика“ и песнички от рода на „Ол дет ши уонтс ис анадър пибе„. Някакви типове се помотват около сцената и се ебават с инструментите без никаква надежда да почне да свири някой скоро. Аз по принцип не обичам шумни места, защото не може да си говоря с хората и затова дръпнах първата водка и с втората започнаха да ми идват разни мисли в главата.

Гледам на бара сервиран един коктейл в странна чаша, със сламка и някакъв цитрус на ръба. Гледам го и си мисля за хората, които така разбират екзотичното, така разбират и приемат различното в живота си: в странна чаша, през сламка и с цитрус на ръба.

Чакайте бе момчета, нали тук щяха да свирят „Ревю“? Не беше ли това групата, която в една своя песен изпя незабравимите строфи, символизиращи всичко, което ни караше да се бунтуваме срещу това което сме и пораждаше стремежа към промяна:

Имаше го, но във другата София,
която да стане тя не успя.
1968

Какви са тези доволни хора наоколо, стараещи се да изглеждат добре облечени, които надигат с три лакирани пръста коктейлната чаша?

Сетих се и за моята любима тяхна песен „Ала-бала“ и тогава се уплаших, защото разбрах, че те ще я изпълнят тази вечер. Някой именоващ се по същия начин и дори бидейки същия човек щеше да изпее тази песен от тази сцена, набутана в този ъгъл и наоколо диско осветлението щеше да се отразява в символите на благополучие на скръстилите чорпогащи в кожените канапета.

Ааа не, достатъчно! Ебаващите се с звука въобще не бяха престанали и аз дръпнах водката и Бойчо въобще не се противи на идеята да се махаме.

Когато вече вървяхме навън, аз си ги представих как щяха да изглеждат едновремешните легенди. Идеята ми, че ще са дебели се изроди в някакви видения за скопен хищник в мръсна клетка, който е вече толкова дебел че може да седи на задника си като човек и да подпира глава на издутия си корем докато мръхти уморено.
Представих си тези животни, които се зазиждат във ваза и те израстват по формата на съда, в който живуркат докато ги хранят и серат. Представих си как тази вечер, за забавление на публиката, вазата щеше да бъде счупена и недъгавото същество щеше да издава звуци, които щяха да бъдат оприличавани на тези, които е издавало едно време…

По-рано днес ми се наложи да видя какво точно означава perdition и видях, че религиозния смисъл на думата е „смърт без надежда за възкресение, вечна смърт„.
Каква хубава дума за нещата, които трябва да останат мъртви!

Аз знам, че там ще се върна отново,
ще бъда със всички неизгрели звезди.
Това парче ти го пращат от горе
за да възкръснат неродените дни.

1968-ма…

Сбогом, „Ревю“.

Категория: дневни · музикааа

4 коментара ↓

  • Хубаво ми е, когато хората коментират. Чета внимателно всеки коментар и отговарям, когато имам какво да кажа.

  • Дончо на 18.12.2004г. в 18:40ч.

    Грубо, но основателно и правдиво… поне според мене!
    Единственото за което ми дожаля е, че аз вероятно нямаше да намеря сили да си тръгна и въпреки всичко щях да остана.

  • Бобсън на 19.12.2004г. в 01:58ч.

    Нашата си дума е Погибел.

  • yovko на 19.12.2004г. в 11:05ч.

    А аз такова чудене му хвърлих дали да тръгна или не след твоето телефонно обаждане. Благодаря на мързела си, който надделя!

    Преди няколко години, тръгвайки си от най-страхотния рок-концерт, на който съм бил свидетел – да този на Metallica на стадиона в Пловдив вървях и си мислех, че това няма как да не е точно това – най-страхотния концерт концерт в живота ми, но… все пак… някак всичко беше механично, истинско, но програмирано, целофанирано, перфектният подарък, перфектният продукт. Беше ОК, но… се размина с точно моята Metallica.

    Понякога нещата е добре да свършат, както трябва и когато им е времето…

  • mlekarkata на 30.11.2005г. в 16:21ч.

    Някога си било за някога
    Сега си е засега
    не можете да ги обричате, защото ви е мычно за едно време
    трябва да сте благодарни, че сте живели тогава
    че знаете какво е било
    защото малко хора знаят наистина
    не ви разбирам
    но и не искам да ви разбера
    слава богу perdition е само за вас
    защото това че
    „просто нема къде“
    не означава, че трябва да заклеймяваме времето като недостойно за сыществуване на един или друг в него
    защото то си е такова каквото си
    старото може и да се вырне, но в момента „в който има нужда от него“