Мария Донева пише едни от най-лъчезарните стихове, които съм чел. Драмата, болката и трагедията са ми безкрайно омръзнали и май вече ставам зъл и проклет, когато някой се опита да ми ги натрапи. Когато чета стиховете на Мария Донева, ми е леко, хубаво и усмихнато. Радвам ѝ се как реди думичките и ми се иска, ако не да има много повече хора като нея, то поне повече да се почувстват като мен.
Опитах се да подбера няколко различни стихотворения за пример, а ако някой иска да чете още от нея — може да намери в ЛитерНет или на сайта за sms поезия, където се е намерила и се забавлява отлично с още няколко сродни души.
Боли ме зъб, боли ме зъб,
животът е жесток и тъп,
боли ме сутрин, денем, нощем,
боли ме повече и още,
боли си и ме изтезава,
и аулин не ме спасява
и мрънкам — зъби как да стисна?,
боли ме, страдам и ми писна,
и съм се извратила нещо,
мечтая си за чук и клещи,
боли ме кърваво и грозно,
боли ме просто грандиозно,
настойчиво, звънливо, мощно,
боли бароково-разкошно,
боли, а после продължава,
три деня вече не минава,
аз пъшкам жално с поглед тъп,
боли ме зъб, боли ме зъб…
* * *
Любовта прекалява.
Любовта е дете
и поне дотогава,
докогато растевсичко пипа и иска,
и готова за още
тя във теб се притиска
и събужда те нощем.И самичка не може,
пада, плаче, кърви,
тя те прави тревожен,
всемогъщ и щастлив…
Любовта прекалява.
Но проклетото време
я смалява, смалява,
идва да ти я вземе,да я пъхне в торбата,
да я скрие така
в една къща в гората
на кокоши крака.Ти оставаш – да помниш,
да вървиш, да ядеш,
като жалко, бездомно,
остаряло дете.На какво се надяваш?
За какво трупа знание?
Без любов те смалява
отчаяние, отчаяние…
* * *
Не помнеха кога ли беше
последната им среща.
Но днес от сутринта валеше
очакване за нещо.Спокойствието и умората
веднага се познаха.
Между тревогите и хората
докоснаха се плахо.И грижите им се измиха,
дойде им настроение.
Едно във друго се сглобиха
като стихотворение.Усмихнатият тих следобед
с опашка им помаха.
Спокойствието и умората
прегърнати заспаха.
* * *
Тези възрастни хора
се държат за ръка
и е мило и странно,
че ги виждам така –тя с домашно елече
посред градската жега,
той – прилично облечен,
тя – опряна на него.Той — почти беззащитен
с тези ключици тънки.
Тя за всичко го пита.
Тя го води навънка.И несигурна, мека
се огъва земята.
Те напредват полека.
Те си плащат водата.Малки дядо и баба,
уморени от път.
Плащат тока. И хляба.
И каквото дължат.Мое мило, любимо,
аз като остарея,
ти дали ще ме имаш,
както той има нея?
21 коментара ↓
Хубаво ми е, когато хората коментират. Чета внимателно всеки коментар и отговарям, когато имам какво да кажа.
Све на 01.03.2009г. в 21:16ч.
Както споделих вече – прекрасни са. Леки и хубави, с умерена доза меланхолия :) Мерси!
Апостол Апостолов на 02.03.2009г. в 05:04ч.
Да, наистина- много станаха „драматизациите“ в живота ни. А тези стихове действат като освежаваща глътка студена лимонада в горещ летен ден.
Deltalink на 03.03.2009г. в 16:05ч.
Мда, хубавите неща са простички и не е нужно да са супер драматични. Стиховете са свежи като полъха на вятър, красиви като кокичето, надигнало главичка над земята и леко намигващи ни, като слънцето рано сутрин.
Благодаря, Пейо, ти винаги предлагаш интересни неща. :)
Anonymous на 03.03.2009г. в 16:46ч.
може би животът не е съвсем гаден, а?
Deltalink на 03.03.2009г. в 17:33ч.
Животът съвсем не е гаден, бих казала аз. :)
Све на 03.03.2009г. в 19:41ч.
Животът изобщо не е гаден. Просто в България от малки ни учат така…;)
Deltalink на 03.03.2009г. в 20:19ч.
Мдам, бавно достигаме до идеятаживотът си е супер, учили са ме на много глупости тук в България, но хич не ми пука от това, всеки сам решава дали да ги приеме
DeKo на 04.03.2009г. в 17:56ч.
* * *
Влюбеният мъж е ергономичен,
по-удобен от кресло, по-уютен.
Влюбеният мъж поема твоето тяло,
мускулите намекват за приятна заплаха,
потъваш,
замаяна от собствената си лекота.
После
любовта се начупва на ъгли,
и мъжът се начупва на ъгли,
невидими пружини скърцат и се оголват,
появяват му се лакти и нокти,
ръцете му те прегръщат
като изсъхнали клони,
и накрая
всичко се чупи.
Marc на 04.03.2009г. в 21:59ч.
Таз’ Мария е от тия,
дето дават вкус и цвят
на невярващ във магии,
оглупял от грижи свят.
Като таз’ Мария няма –
тънки стихове плете
със перото на голямо,
непораснало дете.
Таз’ Мария сърцевед е,
без да е кардиолог.
Уж е нежна като цвете,
а е силна като Бог.
:-)
Hela на 05.03.2009г. в 18:25ч.
„Лъчезарни“ е много подходяща дума :)) Харесват ми! Но най хубавото е, че те карат да се усмихнеш … усмихваш …. усмихваш …. усмихваш …. :)) ;) :)))
PS: много ми напомнят на стиховете на Жак Превер, примерно едно от любимите ми:
…….
и, като по чудо, във нея открива
още спяща жена си и тя е красива,
особенно както е, като по чудо,
съвсем гола под слънцето, и той се навежда
и, като по чудо, възхитен, я разглежда,
…….
source: http://enchanted.hit.bg/katochudo.htm
:))))))))))))))))))))))))))))))))))))) на 06.03.2009г. в 00:04ч.
Прилепчиво прилепало…
Автор Мария
събота, 29 декември 2007
Прилепчиво прилепало,
също като невидяло,
през една минута звънка –
Ти излезе ли навънка?
и потропвайки с копита,
пак звъни и пак те пита –
Весел ли си? Със кого си?
Някой път компот ти носи,
друг път хруска ореховка,
кво ли не си пъха в човката,
равномерно дебелее,
като шантаво се смее,
щом затвориш, се отчайва,
вряка, после се разкайва,
след това звъни отново,
и за любене готово
всеки час и всеки ден
ходи си без сутиен. smiley2
Мария, 29.12.2007 (19:33)
:))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))
Anonymous на 21.03.2009г. в 21:29ч.
как
Niky на 26.03.2009г. в 15:25ч.
Благодаря.
Радост е да се четат и споделят такива неща.
:)
Виталий на 01.05.2009г. в 12:29ч.
Что-то мало как-то ценной информации в статье… Одна вода.
Арнольд на 01.05.2009г. в 14:12ч.
Статья написана граммотным человеком…
Annny на 08.05.2009г. в 23:52ч.
Попаднах за пръв път на нейно стихче преди повече от 20 години. Във вестник „Работническо дело“ бяха публикувани творби на деца от Асамблеята. Влюбих се в онзи стих, изрязах си го, наизустих го и дълги години го кътах сред момичешките си ценности. След време случайно се запознах и с нея и тя се оказа също толкова очарователна колкото и стиховете ѝ…
После всеки пое по пътя си и… порастнахме.
Днес случайно ми изникна споменът и реших да проверя дали все още се занимава с поезия и ето че резултатът, надмина очакванията ми. С удоволствие изчитам написаното от Мария през 15-те години, в които я бях позабравила. Дори попаднах на нещо от първата ѝ стихосбирка, което още помня наизуст! Тук (http://dictum.mediabg.eu/?p=548) пък чух и гласът ѝ и за моя изненада го познах…
Радвам се, че през цялото това време е запазила усмихнатото момиченце в себе си!
Успех! :)
Мария на 10.05.2009г. в 09:08ч.
Ние сме като синовете на лейтенант Шмид!
Ани, това е страшно хубаво и забавно! Дай някакви координати, за да ти благодаря лично!
Ох, това май звучи заплашително… Хайде от начало:
Думите ти са много топли и мили и се почувствах чудесно. Благодаря ти, Ани.
Проказница на 16.09.2009г. в 18:30ч.
Спасибочки) Очень помогли =-*
Anonymous на 17.03.2012г. в 13:20ч.
Мария, ето моят коментар на стихотворението ти БАБИЧКА ЕДНА…
Anonymous на 17.03.2012г. в 13:26ч.
Мария, ето моят коментар на стихотворението ти БАБИЧКА ЕДНА…
Имало, казвате, мъничка бабичка?
Нито е пълничка, нито е слабичка?
Весела, умничка, бързичка, живичка?
Твърде доволничка, твърде щастливичка?
Стана ми близичка – от разстояние.
Щото и аз съм в това състояние:
дядо с потомство в Америка, в София,
близки стремления и философия.
Дайте имейла ѝ – да си початаме.
Я да не чакаме, да не протакаме.
Един за други ние родени сме.
Нека сме заедно. Пък и ергени сме!
Автор: Христо от Сливен
Anonymous на 17.03.2012г. в 13:39ч.
Здравей, Мария.
Дъщеря ми, която живее в София, ми спомена за теб и оттогава се опитвам да следя стихотворенията ти. Прати ми имейл, на който да ти пратя мнението си. То, всъщност, няма да е нищо ново , вероятно, защото една думичка определя отношението ми: възхита! Има такава дума, нали?
За минути написах трикуплетното си стихотворение, което ти пратих.
Обади се , ако прецениш, че трябва, на имейл ambelahb@gmail.com.
Христо Батинков, Сливен.