трънки и блогинки

Йовко е почнал да пише за обиколката на България, която направихме за два дена и половина и аз като един добър (чети „мързелив“) хакер ще ползвам неговия разказ за основа на моя. Така аз един вид ще го „ремиксирам“, а всъщност ще приложа реално мечтата ми за универсален маркер, с който да драскам и поправям света наоколо. За тази идея може да разкажа по-късно, а нека сега да хвана разказа на Йовко и да добавям моите си коментари.

И аз бях взел всичко най-ценно с мен и то за мое щастие се побираше в една раница – „всяко момченце има в раницата си лаптоп и меченце“. Хубаво ми е, че наистина все още не нямам толкова ценни вещи, че да не се поберат в една раница.

Пътят с Йовко върви наистина леко и докато го сведа до всички простотии, които ми се въртят в главата, стигнахме до Стара Загора. Тук искам да кажа набързо и вица, с който Йовко осветли деня ми:

Две баби седят и гледат замечтано в небитието. Едната се усмихва с разсеяно-блаженна усмивка и пита другата.
– Пено ма, помниш ли как са казваше оня немец, който ми взе акъла едно време?
– Уф, ама си загубена – отговаря другата – Алцхаймер ма, Алцхаймер се казваше.

Стара Загора е един прекрасен град. Дърветата – зелени, хората – спокойни. Никой за никъде не бърза и наистина по главната имаше някои наистина хубави жени. Аз загледах не една и определено славата им е неслучайна. Лятото се усеща далеч по-лесно с красиви жени наоколо.

Разговорите до Бургас отново направиха пътя да мине неусетно и в ранния следобяд бяхме в морската градина и слезнахме до плажа. На фона на учениците и ученичките, дошли да се пекат и къпят ние изглеждахме повече от абсурдно. Както ясно констатира Йовко – „Хората гащи нямат, а ние сме се помъкнали со всичката си електроника“. Кораби, лодки, сърфове, морски вятър и слънце – кеф и идилия. Аз изглеждах особено тъпо с тениската си за perl и всичките чужбински букви на нея на фона на морето и хората, които му се радваха искрено. Едно уточнение относно Dreamboat – казва се така, защото собственика си мечтае да има лодка.

Като обиколихме морската градина на Бургас (която е по-хубава от варненската) седнахме като едни натурални туристи да ядем бира с цаца. Има и една снимки как Йовко си рови в пясъка за мидички, които снимки много добре ще разкрият една детска част в него. Някъде тук вече съвсем влезнахме в дзен-а и дори и Станимир, който дойде да ни агитира (баш нас!) колко хубаво нещо е LPI не можа да ни измъкне от гледката на момичетата, които се радваха на слънцето. Наблюденията само помогнаха да обобщя външните белези по преценявам и съдя жените и ще трябва да ги опиша тук в най-скоро време. Най-хубавото нещо обаче е когато гледаш хубави жени да имаш само първи мисли и да нямаш никакви последващи съображения след тях.

След една бърза разходка из центъра на Бургас се засилихме към Странджа. По пътя видях и се стреснах от размаха на строителството, което се е случило по морето, за което все не ми остава време в последните години. Когато стигнахме в село „Българи“ се оказа, че няма места за паркиране и извън селото. Проявата се оказа повече като събор със всичките му табиети – кинкалерия, хора и жива музика, бира и кебапчета. Е, аз забих три кебапчета в една питка и се почувствах в унисон. Странджа е една вълшебна (и страшна) планина и затова намерих повече неща за гледане настрани от тълпата. Самата гледка на възвишенията и особената им растителност, къщите и нетипичните лица на местните хора.

Нестинарите се оказаха гвоздей на вечерта. Наистина е вълшебство да гледаш как хората ходят по огън и да си част от тълпата, но ситуацията е по-скоро като на преставление. Затова аз се зарадвах много повече на двете жени, които се хванаха за ръце и влязоха в огъня, защото знаех, че те бяха искрени и имаха нужда да минат през него. След тях и други се събуха и минаха през жарта. Това участие от хората за мен беше далеч по-интересно от танца на потготвилите предварително се хора. В крайна сметка това е обред за пречистване, който трябва да се прави от хора, които изпитват нужда от огън за себе си. Другото, което ме кара да харесвам тази традиция е нагаждането на езическите ритуали с христианските обреди. Обличането на иконата на св. Константин е един от тези примери.

След като нестинарите свършиха се изнесохме към Бургас, където Станимир показа „Провайдерска бира“ –  мента със сода и признавам това е прекрасно за лятото питие. Той ни прибра и за вечерта, а аз се събудих чак на другата сутрин във Варна за общото събрание на ССС. Събранието наистина мина много стегнато; аз се оказах в УС в прекрасен колектив и това означава, че ще почваме да къртим наред.

След кратко посещение в легендарния „Морски вълк“ с Йовко и Здравко отидохме към плажа, който ни викаше и викаше. Хубаво е да се разхождаш покрай морето и то да мие краката ти. Йлойшъс и той се присъедини този път към нас, когато със Здравко и Йовко се забавлявахме с бързи приказки из покрай морето.

Варненската морска градина е някак по-права и подредена, но за сметка на това е забележително спокойно място. Качен на един паметник аз се чувствах като в центъра на всичко и само слушах птиците и морето, като нямах уши за никакъв шум на човек. Спокойно и мирно място. Добре, че има някакви поводи, за да може да избягаме малко от нещата, които толкова не харесваме, а не можем без тях.

Когато слънцето се скри и Варна се превърна в скупчина от наизлезли хора, вечерен шум и светлини на заведения, знаехме че е време да потегляме към Велико Търново. За пътя пуснахме диск със спокойна музика и единодушно признахме музиката на Райжеков, като най-подходяща за такъв спокоен път.

Велико Търново… ех, Велико Търново. Много е хубаво и искам да ида скоро пак там.