трънки и блогинки

Експеримент с формата. Кратък коментар за ситуацията на Brexit по чл. 50. Всеки булет е до 140 символа – размера на един туит:

1. Централният въпрос е за чл. 50, определящ реда за  напускане на ЕС. Рядък случай, в който правовия ред, ръководи политическия процес.
2. Рамката: Само страната желаеща да напусне има право да стартира процеса. Това е излизане, а не изключване. Почне ли, обаче – ЕС води танца.
3. Решението трява да е взето по „конституционно предвидения ред“. Проблем: UK няма конституция. Не е недвусмислено ясно какъв е този ред.
4. Още проблем: решението на референдума не е задължително. Препоръчително е. Всичко, което имаме е само мнение, но не и решение за напускане.
5. Като не е задължително, кой трябва да реши? Премиер, кабинет, долна (и горна) камара и/или парламентите на съставните нации? HRM? Не знаят.
6. Напускащият трябва да започне процедурата. Това е суверено право на искащ независимост. ЕС иска яснота, но не може да накара UK да действа.
7. Веднъж почне ли процедурата, ЕС определя срокове и дневен ред. UK губи независимостта да решава какво и кога. Изпада в зависимост.
8. Ситуацията е UK на Шрьодингер. Типичен случай, когато дадеш прост отговор на сложен въпрос. Няма път за този, който не знае къде отива.

Преди да тръгна на път за Армения ми казаха две неща:

1. Там още е съветска власт
2. Хубави хора, ама много крадат

Ако аз трябва да синтезирам впечатленията си, бих казал, че Армения е жертва на победата си.

Армения взима надмощие в конфликта с Азербайджан за Нагорни Карабах. Конфликтът им е завещание от СССР, където се взима решението населеният с арменци ексклав Нагорни Карабах за по-удобно да се администрира от Азербайджан. След разпадането на СССР започва военен конфликт, в който Армения надделява, благодарение и на подкрепата от Русия. Идвайки от Тбилиси минахме по дългия път, защото по границата стрелят по каквото видят и през ден-два погребват по някой. Спорен е не само ексклава, а и завладяната  „зона за сигурност“, която осигурява териториална връзка с Армения. Тази зона е не само населена с азери, а е по-голяма и като територия. Картата дава ясна представа, колко е трудно да се намери приемлив и за двете страни мирен план.

Победата в неприключилата война диктува политиката. И за тях руснаците са освободители, на които се дължи признателност и лоялност. В същото време, освободителите ги поставят в зависимост – освен с военни бази Русия ги поддържа, икономически и логистично. Благодарение на запасите от газ и петрол Азербайджан е доста по-богат, с обновена армия и само чака Армения да отслабне, за да опита да си вземе териториите, които счита за свои. Значението на руското присъствие за запазване на постигнатото, прави невъзможна политическата промяна. От друга страна, политическата подкрепа за Армения, никак не пречи да руснаците продават оръжие и на Азербайджан.

Войната е причина за изолация. Армения граничи с Грузия, Азербайджан, Турция и Иран. С Азербайджан са във война, с турците не се разбират заради въпроса за геноцида и заради войната с азерите, а връзката с Иран е доста икономически ограничена. Единствена сухопътна връзка е Грузия. Пътят от Тбилиси е около шест часа, предимно завои през високопланински плата и гори, където виждаш красиви снежни върхове в облаците, докато не пътя не те заведе до сред облаците. Самият път е много красив, но целият в дупки, но това че крадат го казах в самото начало.

Войната потиска и икономиката. Армения издържа има много армия и много полиция. Изразходва голяма част от бюджета си за задържането на територия, която е изгубила практическото си значение. Запазени са огромните соц. предприятия в добивната промишленост, енергетика и прочутите вина и коняци. Но когато и икономиката се води от съображения за национална сигурност е трудно да има развитие. Армения изнася преди всичко арменци – значителна част от приходите идват от емигрантите. Ереван е нов и красив град, но зад прекрасната фасада от дялан камък лесно се разпознават признаците на бедност. Извън центъра на Ереван и в градове Ванадзор тежкото състояние е невъзможно да се скрие.

Войната определя и как арменците мислят за мястото в историята си. Геноцидът е определящото ги историческо събитие. Всичко свое и най-хубаво са кръстили на връх Арарат, който имат за свой, но се намира във враждебна Турция. Победата в конфликта с Азербайджан е извор на национално самочувствие. От краткото пътуване ми останаха чудесни впечатления от града и хората, но и поуката, че категоричната победата не винаги е най-добрия изход от една война.

В Грузия настоящето не е равномерно разпределено. В съвсем кратки промеждутъци може да ви се струва, че сте или някъде в бъдещето или в миналото. В Тбилиси може да се изумите както от напредничавостта на нововъведенията, така и от консервативните навици и обичаи. По улиците се разминават сурови, мрачни, патриархални планинци, под ръка забрадени жени с космополити, за които Тбилиси е избор и стил на живот. На метри разстояние са изгнилите дървени къщи на стария Тбилиси и модерните постройки от стъкло и стомана. И земята на Грузия е разнообразна – от снежни планини, през плодородни равнини, морски курорти до пустиня. По някакъв начин тази реклама на танцовия им ансамбъл съчетава гледки и музика, които отразяват тази смес.

Такситата. Грузинците са измислили аналоговия Юбер. Такситата са един от основните начини за предвижване. Тези, които загубят работата или дохода си, слагат по една табела такси и започват да предлагат всякакви услуги. Не се занимават с апарати и бележки – всичко е на пазарлък и според ситуацията.

Таксиджиите са хора, с които развивате динамични отношения. Първо ме сваля, убеждава колко е свестен, как всичко знае, познава всички, как може всичко да покаже, оферира да ме кара навсякъде. После ме закара на майната си, пробва да иска повече пари, заплашва ме, запали колата и си тръгна. След малко се върна да ми се скара как можело така, черпи ме, показа ми къщата на родителите си, където се е родил, разказа си цялата биография, покани ме на сватбата на сина си, а на изпращане се прегръщахме и разменяхме контакти. Някак всичко си беше в реда на нещата.

Аз се считах за късметлия, защото моето такси беше мерцедес. Момент на сюреалистичен дзен беше, когато в Гори, на пряка до родната къща на Сталин, видяхме бежово Бентли с табела за такси. Бентли, бежово, с табела. Шофьорът ми не вярваше да е крадено. Каза, че в последните години се е нагледал на възходи и падения.

Гостоприемство. Грузинското гостоприемство е като традиционното българско гостоприемство, само че наистина. Първата вечер бях седнал да пия вино над Тбилиси и собственичката на заведението ме пита защо съм сам. Покани ме на тяхната маса, където бяха приятелска компания. Седнахме към девет и когато се разделихме към два вече си бяхме разказали всичко. За чукундур като мен, който често се приема за сдържан и студен, това отношение ме стопи.

Вино. Изключителни вина. Заради налагането на санкции от Русия са започнали да експериментират с различни сортове и купажи с цел да си отворят международния пазар. Според мен, им се получава изключително добре. Основния сорт е Saperavi, но отчитайки колко им е разнообразна земята вкусовете на вината са изключително богати и разнообразни. Въпреки че се раздадох да пробвам всичко навсякъе, мога спокойно да заявя, че лошо вино не опитах. Ако имате възможност – опитайте. Очаквам тепърва да се чува за грузинските вина. Ако имате възможност да отидете до Тбилиси – това е мястото.

По улиците. Аз гледам да ям от улици и пазари това,  за което се редят местните. Най-популярно е хачапури – нещо като баница с яйце и всякакви други тестени закуски. По улиците може да засечете и много музика и танци. Грубо казано, песните им са два вида: мъжки тип: „Глей ся какво ще направя“ и женски: „Не може ли вместо това да се гушкаме“.  Музиката и танците им идват отвътре и са изключително добри. Лично аз много харесвам лезгинка, но грузинския стил е много по-динамичен и пластичен. Казаха ми, че танцувам като даг(естанец) или ингуш(етец) – народи от другата, северната част на Кавказ. Дърво, един вид.

Език. Английски говорят само младите. Лошият руски е ключов, за да може хем да се харесате, хем да се разберете. Ако ви е добър руския, то ще ви заподозрат за руснак, който се представя за украинец, за да не го гледат лошо. Но лошият руски индикира, че хем си някой културно близък, но не си точно руснак. Шегуват се, че Путин като чуе руски може да дойде да ги спасява. След две войни с Русия, не с много весело се шегуват.
Когато знаете езика историите са навсякъде. Научих истории от кой кога какво е крал, как са се гърмяли президентите с базука до посредничество за осигуряване на проектно финансиране. А когато историята е добра дали е истина е на втори план.

Забележителностите. Таксиджиите предлагат най-вече да ви закарат в Мцхета – старата столица и Джвари, манастир над Мцхета, който открива гледка към долината. Близко до Тбилиси е и Уплицихе – стар каменен град. Места, които свидетелстват за древната история на тази земя, но ми се сториха пригодени за обслужване преди всичко на туристопотока. В Мцхета научих най-много истории, когато седнахме на маса с мцхетински пирожки и вино. Гори – родния град на Сталин, ми направи най-силно впечатление със следите от руския обстрел и почитта към Сталин, за които разказаха недоумяващите бежанци от Южна Осетия.

Грузия е много шарена земя. Въпреки че станаха много думи този пост не може да разкаже и малко от това, което предлага. Друго си на живо да се усети.

Преди няколко години, девети май беше ден за ироничен спомен за ритуалите на соца. Девети май, налаган за ден на Европа, беше удобна илюстрация на разкраченото ни положение между опитите за нова европейска самоличност с остатъците от социалистическата психика. Днес, обаче, руското честване на края на втората световна война в Европа, се превръща в повод разграничение от агресивна Русия. Ден, който вместо да обединява народите преодоляли фашизма, служи за разделение между модерната европейска и култура и вгледаната в миналото, милитаристична и все по-авторитарна Русия. „Победата“, днес служи като средство за легитимация на военните престъпления на путинския режим и връщане на страха от война.

„Победата“ като легитимация на агресивната политика. Днешна Русия няма с какво да се гордее в настоящето и се обръща към миналото за опора.  В миналото на победата търсят легитимация на настоящата власт. Използвайки символиката и езика на войната, се стремят да оправдаят настоящата си агресивна външна политика, чрез разделения и квалификации от времето на войната. Етикетирайки противниците си като „фашисти“, разделяйки света на свои и чужди и насаждайки мобилизационен манталитет режима на Путин пресъздава конфликта, за да внушат правотата на анексирането на Крим, военната намеса в Украйна и последователното смазване на вътрешната опозиция. Удобно забравяйки, че това е същата война, която те започват с атака срещу Полша, в съюз с истинските фашисти. Нито ще забравим, нито ще простим, това, което Сталин започна, а Путин се опитва да въстанови:

Парад в търсене на уважение, чрез страх. Русия демонстрира военна мощ и говори за ядрения си арсенал, за да изисква страхопочитание от свят, който няма за какво друго да я уважава. Организират грандиозни военни паради като вид скъп cosplay за възбуждане на садистично мазохистичната връзка между власт и народ. Възрастни, уж разумни, хора се кичат с медали, връзват „георгиевски“ лентички пъчат се и гордеят с жертвите на предишните поколения, все едно са тяхна заслуга. Сами се лъжат, че достойнството им е равно на мощта на военната им техника. Когато някой желае да изглежда силен става смешен, когато новите им танкове се задавят и спрат или когато БМП не може да се изкачи на тягата си. Пропагандното старание достига наистина епични размери и е изключително благодатно за подигравки. Като странична бележка – никога не съм разбирал гордостта при посочване милионите жертви, които са дали. Изпитвам ужас от система, в която е било по-лесно да умреш геройски, отколкото да живееш човешки.

За авторитарната путинска Русия днес Победата е всичко. Точно като думите от песента: „нам нужна одна победа / одна на всех мы за ценой не постоим“ .  Аз съм щастлив да съм част от Европа и да мога да гледам в бъдещето, вместо да търся самочувствие в миналото на жертви и насилие. Тази победа на мен не ми е нужна. Честит ден на Европа.

Като послепис – моите искрени поздравления и уважения за успелите да преодолеят полицейската и пионерската охрана и да изразят и моето мнение на паметника на съветската армия:

Още един послепис. По повод военния героизъм и гражданската мизерия се сещам за съветски виц, в който партиен агитатор говори на бабичка:
– Следващата петилетка, бабо, ще произвеждаме по един боен хеликоптер за всяко семейство!
– А за какво ми е хеликоптер?
– Представи си, че в съседната област са пуснали макарони – мяташ се на хеликоптера и литваш да се редиш на опашката!
– А защо боен хеликоптер?
– Еее, продоволствена криза – много ще искат да се наредят.

Една от целите ми при пътуването до Грузия беше да науча повече за Грузинското чудо – реформите при мандата на Михаил Саакашвили. Описано накратко – за около 5-6 години Саакашвили успява да: изкорени корупцията; премахне битовата и улична престъпност; върне доверието на гражданите в полицията; създаде ефективна и прозрачна администрацията; даде тласък на бизнеса и инвестициите; освободи бюджета от останалите от съветско време тежести и неефективности, и да постави началото на икономически възход и обществена трансформация на страната. Конкретни и осезаеми постиженията, видни в  уважението на гражданите към полицията, усещането за икономическо развитие, спазването правилата на движението, модерните постройки, спокойствието по улиците и най-вече в отношението на грузиниците към тяхната държава и институции.

Резултати, които са изключителни не само заради дълбочината на преобразуванията, но и заради и кратките сроковете, в които е постигната такава сериозна трансформация. Дори само заради това, че Саакашвили успява да накара грузинците да спрат да крадат ми беше интересно да го усетя лично, да разбера как става това и да науча за отношението на нормалните хора.

Най-ясно е видно от улиците на столицата. Тбилиси изглежда като столица на модерна държава с древна история. Стъкло и стомана е отличителният стил на Саакашвили. Централната банка, министерството на вътрешните работи, прокуратурата, полицейските управления, домът на юстицията, градския център – във всичко е видна амбицията и стремежът към модернизация. Домът на юстицията е уникален тип сграда не само заради своето архитектурно присъствие във всеки град, но и заради възможността да получиш бързо и лесно всички административни услуги само с посещението на едно гише. Да, забравих да добавя, че в резултат на административните, данъчни и икономически реформи, Грузия се превръща в една от страните с най-лесни условия за бизнес в света, закономерно привлича огромно количество инвестиции и отбелязва значителни нива на икономически растеж.

Постиженията са видни и като макроикономически показатели и като осезаема реалност по улиците на града. За мен, като чужденец, оценката беше еднозначна и по тази причина ми направиха контрастно впечатление плакатите, с които е облепен цял Тбилиси:

Саакашливи като престъпник, снимки на полицейско насилие. Защо това отношение, защо е обявен за издирване въпреки очевидните постижения? Всичко само политика ли е? Попитах: „По-добре ли стана като се махна Саакашвили? По-добре ли живеете?“. Отговориха ми: „Не живеем по-добре, но живеем по-спокойно.“ От разговорите с грузинците, които срещнах, си съставих идея за цената на тези постижения. Дори и противниците не отричат постигнатото, но дебатът е за цената: „Да, Саакашвили направи много, но на каква цена?“

Продължете →