трънки и блогинки

Умерли в 1991

Смъртта често се оказва крайното средство, за да могат творбите на артиста да достигнат до по-широка публика. Виктор Цой катастрофира и почина през лятото на 1990. Заради смъртта му научих за Кино, заради реакциите на по-големите прослушах и харесах музиката им.

В последващата 1991 смъртта ставаше все по-чест повод да разбера за някой изпълнител. Това е и годината, когато почина Фреди Меркюри, истерията беше феноменална, но истинските пънкове и неформали никога не го зачетоха. А те бяха истинските пичове. Те имаха самостоятелността и силата на бунтуващия се и ето как звучеше музиката на техните идоли, които си отидоха през 1991ва.

Янка Дягилева

За мен тя винаги ще си остане приятелката на Егор Летов от Гражданская Оборона. Много харесвам песните ѝ, но Летов е гигант, от чиято сянка не мога да я изкарам. На 9 Май 1991 рибар намира тялото ѝ на брега на река Иня. Няма следи от насилие – следствието решава, че е самоубийство:

Придет вода Текст

Не дохнет тело в моем драном мешке
Не вспыхнет поле на другом бережке
Придет вода
Придет вода
Я буду спать

Ангедония Текст

Ангедония – диагноз отсутствия радости.
Антивоенная армия, антипожарный огонь.
Сатанеющий третьеклассник во взрослой пилотке со звездочкой
Повесил щенка – подрастает надежный солдат.

От большого ума Текст

От большого yма лишь сyма да тюрьма
От лихой головы лишь канавы и рвы
От красивой дyши только стрyпья и вши
От вселенской любви только морды в крови

Деклассированным элементам Текст

Деклассированных элементов в первый ряд
Им по первомy по классy надо выдать все
Первым классом школы жизни бyдет им тюрьма
А к восьмомy их посмертно примyт в комсомол

Гори, Гори Ясно Текст

Лейся, песня, на просторе, залетай в печные трубы,
Рожки-ножки черным домом по красавице-земле.
Солнышко смеется громким красным смехом,
Гори-гори ясно, чтобы не погасло!

Майк Науменко

Майк Науменко е великолепен пример за чист рокендрол. За мен е от класата на Боб Дилън, но на руски и по времето на пост Брежневския застой. Ако обичате този стил музика, ви съветвам да му обърнете по-голямо внимание. Майк Науменко умира на 27 Август 1991ва в квартирата си в следствие на мозъчен кръвоизлив:

Песня простого человека Текст

По субботам я хожу в Рок-клуб.
В Рок-клубе так много хороших групп.
Я гордо вхожу с билетом в руке,
А мне поют песни на родном языке.
Я люблю „Аквариум“!
Я люблю „Зоопарк“!
Я люблю „Секрет“!
Я люблю „Странные игры“!
Я люблю „Кино“!
Я не люблю „Землян“ –
Я люблю только любительские группы!

Гопники (Государственное общество призора (ГОП)) Текст

Кто слyшает „хэви-металл“, Аpабесок и Оттаван,
Кто бьет дpyг дpyгy моpдy, когда бывает пьян?
У кого кpyтые подpyги, за котоpых не дашь и pyбля?
Кто не может связать двyх слов, не ввязав междy ними нотy „ля“?

Пригородный блюз

Двадцать лет – как бред,
Двадцать бед – один ответ,
Хочется курить, но не осталось папирос…
Я боюсь жить – наверно, я трус.
Денег нет, зато есть пригородный блюз!

Игорь Тальков

Красавчик!Чист осемдесетарски рок идол. Колко ли жени са плакали по него и драматичния му стил. Не е чудно защо той е считан за най-популярния рок изпълнител в СССР по това време. Впрочем и това са слуховете около смърта му.
Прострелян е на 6 Октомври 1991 зад кулисите на концерт на всичките най-големи рок звезди по това време след спор кой като най-велик да свири последен. Въпреки външността и драматизма на стила – текстовете му са много политически натоварени и отразяват дилемите на това превратно време.

Глобус Текст

Покажите мне такую страну,
Где славят тирана,
Где победу в войне над собой
Отмечает народ.

Господа-демократы Текст

Господа демократы, поспешите воскреснуть,
Выходите на суд одураченных масс:
Пусть ответят за все Чернышевский и Герцен,
И мечтатель Белинский, и мудрец Карла Маркс;

Солнце уходит на Запад Текст

Солнце уходит на Запад,
И убегают за ним
Те, кто не знают,
Что все в этой жизни
Имеет исток.

Родина моя Текст

Родина моя
Скорбна и нема…
Родина моя,
Ты сошла с ума.

Нямам идея какъв е подходящия край на подобен пост. Може би, за контекст, да напомня, че на 5ти Октомври 1992 умира Димитър Воев.

→ 3 коментара Дата: 17.11.2013    Категория: музикааа

BWV 1052 Mov. 1

Глен Гулд и Святослав Рихтер имат особена връзка и бих казал подобие в творческите си усещания, както и специално отношение към Бах. Пример и илюстрация с първа част на концерта за клавесин BWV 1052. Две прекрасни за слушане и гледане тяхни „осъвременени“ изпълнения на фортепиано:

Святослав Рихтер

Глен Гулд

Като база за сравнение – изпълнение на Густав Леонард с близки до оригиналните инструменти и стремеж за точна интерпретация.

→ 3 коментара Дата: 05.10.2013    Категория: музикааа

Номинация на Цветан Цветанов за Човек на годината на БХК

Номинирам бившия вътрешен министър Цветан Цветанов за наградата Човек на годината на Българския Хелзинкски Комитет, заради непосредствения принос, претърпяното значително личностно израстване и утвърждаването му като защитник на фундаменталните човешки права и свободи и независимостта на съдебната система.

Мотивирам номинацията със следните обществено значими действия на господин Цветанов, извършени в изключително краткия период на изминалите няколко месеца:

Борба срещу създаването на база данни на гражданите
Господин Цветанов не само отказа да му бъдат взети пръстови отпечатъци и ДНК-проба, но и оспори по същество Наредба Iз-701, приета от Цветанов в качеството му на министър на вътрешните работи. С този смел акт той лично възпрепятства и пое борбата срещу създаването на база данни с пръстови отпечатъци и ДНК информация на всички граждани, независимо от това дали са криминално проявени или не, или пък са бивши величия или не.

Борба срещу произвола и немотивираните полицейски актове
В административната жалба(pdf) срещу предварително изпълнение на полицейското разпореждане, господин Цветан Цветанов отстоява безусловната необходимост от:

  1. мотивирането на полицейски актове;
  2. съобразяването на мерките на санкция принуда им с реалните необходимости и избягването на злоупотребата с правомощия и
  3. осигуряване на доказатества за обстоятелствата наложили издаването на актовете и разпорежданията, с цел гарантиране на възможност за последващ съдебен контрол.

В случая, особено внимание заслужава, че този граждански акт е извършен от бивш министър на вътрешните работи, който в неосъзнатото си минало системно критикуваше съдебни решения, атакуваше лично магистрати, и нарече спецоперации по имена на съдии, отказали да одобрят искане за постоянен арест на заподозрени.

Издигане престижа на съдебната система
Цветан Цветанов съдейства за издигане престижа и доверието в независимостта на съдебната власт като осъзна, че „в тази държава единственият орган, който може да преценя дали едно лице е виновно или не, е българският съд“. Оцени своите действия в случая със съдия Мирослава Тодорова като „по-емоционални“ при които „не е реагирал трезво“. Също така той изживя свой личен катарзис като допусна, че има вина и нарече десетките си реплики по адрес на магистрата „грешка“, мотивирайки се с безспорната необходимост, че трябва „да изпитваме респект към съдебната система, а не просто да се търсят подобни коментари“.

Поради посочените причини, считам, че Цветан Цветанов заслужава наградата Човек на годината на Българския Хелзинкски Комитет, защото да получи това, което наистина заслужава би било изключително жестоко и напълно несъвместимо с мекия хуманен характер на БХК.

→ 7 коментара Дата: 01.10.2013    Категория: глупости

Под властта и контрола на Старшата

Вчера в 16:00ч. стотици хора разпространиха по всичките им достъпни канали неновината за подаването на оставката на Орешарски. След 106 дни безрезултатни протести, съзнателно и нарочно напълно нормални хора ентусиазирано разпространяваха и се радваха на една съзнавана неистина, водени от желанието тя да бъде действителност.

Този акт, който може да е странен за незапознатия наблюдател, за мен завърши историята, която считам за най-доброто аналогично описание на протестите и протестиращите. Началото на тази история е разказана от Райко Байчев в статията му „Хватката на Старшата“. Преписвам целия откъс:

Станишев смята, че протестират 10 000, но останалите 7 милиона мълчат. Кофти хватка, а? Навярно ви се вие от безсилие. А тая хватка е описана и четена. В „Полет над кукувиче гнездо“ – книга, дето трябва да размахаме по площадите. В оная проклета лудница има всякакви луди. Момчетата на Макмърфи, за които има надежда, шанс и спасение. И още два типа – Хрониците и Острите. Тия дето стоят на един стол, с празен поглед по цял ден, онемели, потънали в мъглата. В един миг се стига до гласуване, понеже момчетата искат да гледат бейзбол. Всички вдигат ръце и вече тръпнат в очакване нещата да станат. Но Старшата казва – вие не сте мнозинство! И сочи към другите, многобройните, дето отдавна са се предали, изгубени, превзети и живеят като зеленчуци. Ей така ви прецакват вас, жадуващите промяна, с номера за Хрониците. Защото истината е, че в тази страна е пълно, препълнено с хора, на които онзи дял в мозъка, който отговаря за социалното и битката за него, отдавна е лоботомиран. И то жестоко, с онази смъртоносна серия от лъжи, даването на надежди и хищното им отнемане, поголовна бедност и унижения, след които човешкото започва да мъждука и гасне – преход. Бъдете сигурни: ако не успеете, вие сте следващите. Сбъднете тези протести. Иначе Старшата ще ви хакне в стола на Хрониците, без да се усетите. Удобно вцепенени, както пееха Пинк Флойд.“

Знаете ли как продължава тази история?

След като им е отказано разрешение да гледат мача, работоспособните луди са пратени да извършват обичайните дейности в сградата. Но когато става време за мача, главният герой, Макмърфи прекъсва работата си, отива пред телевизора, включва го на бейзболния мач. После примъква още един стол пред себе си, сяда и кръстосва крака върху втория стол, обляга се назад и си запалва цигара. Почесва се по корема и се прозява и въздъхва: „Е-ех! Сега ми трябва само една биричка и една мацка.“

Като го вижда как се е настанил и гледа мача, Старшата изключва захранването на телевизора. Макмърфи не помръдва и се държи така, сякаш картината въобще не е угасена и мача си продължава. Седи така, сплел пръсти на тила, опнал крака на стола, а цигарата дими ли, дими изпод ръба на шапката му — гледа телевизия.Старшата почервенява, побеснява и започва да крещи: „Мистър Макмърфи, казах, че по това време на деня вие сте длъжен да работите. Не разбирате ли, че вие сте изпратен в тази болница на лечение. Вие сте под моя… под властта на лекарския персонал. Под властта и контрола…“ Макмърфи не ѝ обръща никакво внимание и продължава да се вълнува от мача, който все едно се излъчва на телевизора пред него. Един по един и другите луди идват и сядат до него. Един по един и те започват да се вълнуват от случващото се на неподвижния сив екран, сякаш бейзболният мач се вижда ясно като бял ден, а Старшата фучи и крещи отзаде им.

В книгата главата завършва така: „Ако в тоя момент влезеше някой и ни видеше как неколцина мъже наблюдаваме празния екран на телевизора, а една петдесетгодишна жена пищи и врещи зад главите ни за дисциплина и ред, щеше да си помисли, че всичките сме луди, колкото си искаме.“

Вчера стотици хора гледаха екраните си, на които чаканата новина липсваше и липсваше, и се радваха и вълнуваха на оставката, която знаеха, че не е подадена, все едно бяха пациенти на лудницата, описана от Кен Киси в „Полет над кукувиче гнездо“.

Някои ще намерят поведението им за тактически уместно и подходящо, други ще го критикуват и осмиват – не ме интересува оценката им. Самият факт, че разумни и дееспособни хора намират като единствена разумна възможност да се държат като психично болни ме смазва. Проклета да е тази власт, която докара граждани до състоянието на луди. Тя няма основание да остане. Оставка, веднага!

→ 17 коментара Дата: 28.09.2013    Категория: истории

nullify my life

Любимата ми песен на The Doors се оказа на The Velvet Underground, но от това не ги заобичах по-малко. Античния театър, обаче, го заградиха за да му взимат билети и от това ми стана доста по-малко любим. Преди, когато беше отворен, никой толкова не се буташе да ходи и само влюбените и декласираните елементи се събираха там, за да са далеч от всички.

Седя си аз през една безвременна пловдивска вечер с гамените и наркоманите на топлите камъни на Античния и ги слушам как си говорят и дрънкат на китари. Филмът за Doors беше минал по кината, след което се беше изгледал безброй пъти на видео. Касетката със саундтрака се записваше и презаписваше и беше време да се разбере за какво се пее. Че ще е яко беше безспорно, но трябваше да се знае какво е точно. И с един магнетофон, тетрадка и наличните познания по английски на околните се правеше това, което в английската наричаха „listening comprehension“. Вадене на думичките на песента. Най-любопитна беше Heroin. Не е като да е някакво лепило, с хероина ставаш като във филма.

Лу Рийд пее бавно, те слушат песента, съгласяват се какво са чули, превеждат и пишат в тетрадка. Почва яко: „try for the kingdom, if I can“ – много ясно, че за царството! „When I’m rushing on my run / And I feel just like Jesus’ son“ – ааа, дава сила, яко! Животът е пред нас, вече нищо няма да е като преди, можем всичко! Тя и песента така продължава:“I have made the big decision“. Всички са надъхани вече за решението и то идва: „I’m gonna try to нещо си my life“. Ще опиташ нещо, добре, ама каквo това нещо, каква е тази дума, която идва след това?

Никой не я знае тази дума, никой не може да я чуе. По-нататък се пее как човека иска да е пират, да плава през моретата някъде, където да е свободен и текста се наглася. Страницата в тетрадката се запълва, но само тези думички след голямото решение за живота не са ясни. Идва тогава един шмульо, който и зимата си ходеше с шушлека с емблемата на английската гимназия и му дават на него да го чуе каква е тази дума, която всички я пропускат. Слуша той внимателно и казва, че тази дума е „nullify“ и означава нулирам, зачерквам, заличавам. Текстът бил:
I have made the big decision
I’m gonna try to nullify my life

Никой не се съгласи с него. Нямало никакъв смисъл. Heroin е една безкрайно яка песен, която се пее колко е яко, колко велик ставаш, как можеш всичко и как ще си свободен да покориш света. Напълно е невъзможно толкова яка песен да пее за някакво заличаване на живот. Самият израз не беше понятен.

Малко настрани стоеше Станислав. Дете на разведени родители, чест посетител на детска педагогическа стая, джобеше малките за стотинки, а после и за някакви кражби го бяха хванали, на него не му беше много интересна музиката. Просто си стоеше там, защото и другите бяха подобни, а и никой не му казваше какво трябва да бъде или да прави. Въобще не го интересуваше спора, но когато чу обясненията, че Лу Рийд пее как ще си премахне миналото се заслуша с интерес.

Може би трябва да знаете повече, за да разберете по-добре спорещите. Повечето бяха в гимназията, беше началото на деведесетте. Слушаше се рок, метъл и всякаква музика, която даваше сила и живот. Имаше толкова много надежда във въздуха! Наоколо всичко се променяше, Демокрацията беше тук, хората се бореха как да стане по-добре и то всичко щеше да стане по-добре и беше напълно невъзможно да се пее за каквото и да е заличаване, когато всичко хубаво само предстоеше.

Само Станислав го чу, разбра и го поиска. Само той разбра песента и беше един от първите, които изчезна нанякъде. Воев вече го е бил написал по неговия си начин, но тогава ние не искахме и не искахме да го чуем:

Знаем, че за нас
няма компенсация
и повръщаме върху надеждата
за по-добрите дни.

→ 5 коментара Дата: 23.09.2013    Категория: истории